Видях го вчера – пост във Facebook. Човек, когото познавам от университета, качи снимка на кучето си и написа тъжен текст. Под поста – лавина от сърчица и плачещи емотикони. И се замислих – колко от тези хора наистина ще му се обадят, ще го попитат как е, ще му предложат да излязат на кафе? Честно казано, съм скептичен.
Статистиката е ясна: над 60% от хората се чувстват по-свързани, когато получат лайкове и коментари. Звучи добре, нали? Но аз виждам само евтино удовлетворение на нуждата ни от признание. И една удобна илюзия за грижа. Защото истинската грижа иска усилие. И време. А кой има излишно време за това, когато може просто да натисне едно сърчице?
Не отричам, че социалните мрежи имат и хубави страни. Помагат ни да поддържаме връзка с хора, които са далеч. Но проблемът е, че все повече заместват истинското общуване. Вместо да се чуем по телефона, пишем съобщения. Вместо да се видим на живо, си пращаме снимки. Вместо да предложим реална помощ, слагаме емотиконка.
Вземете например някой, който сподели, че е загубил работа. Веднага се появяват коментари: „Съжалявам!“, „Ще се оправиш!“, „Успех!“. Добри думи, разбира се. Но колко от тези хора наистина ще му помогнат да си намери нова работа? Ще му препоръчат на работодател? Ще му кажат за отворени позиции? Аз лично не съм видял много такива случаи. По-често виждам повърхностни изрази на съчувствие, които не водят до нищо конкретно.
Преди месец приятел ми се обади и ми каза, че жена му е в болница. Изразих съчувствие, разбира се. Но вместо да предложа реална помощ – да отида да пазарувам за децата, да им сготвя, да ги закарам на училище – просто му писах съобщения от време на време. Защото бях зает. Защото имах своите проблеми. И, да си призная, защото ми беше по-лесно да напиша няколко съчувствени реда, отколкото да отделя време и усилия.
Започвам да си мисля, че онлайн съчувствието е нещо като емоционална манипулация. Чувстваме се по-добре, когато изразяваме съчувствие, защото ни кара да изглеждаме добри хора. Но това не значи, че наистина помагаме на другия. Може дори да му навредим, като му дадем фалшива представа за подкрепа.
Да си го кажем направо – лайковете не решават проблемите. Те не плащат сметките. Не хранят децата. Не лекуват болестите. Те са просто заместител на истинската грижа – заместител, който ни позволява да се чувстваме комфортно, без да правим нищо. Не казвам, че социалните мрежи са зло. Но трябва да сме наясно какво ни предлагат. Трябва да помним, че истинското съчувствие иска повече от натискане на бутон. Иска време, усилия и истинска загриженост. Затова, следващия път, когато видите някой да страда онлайн, не се ограничавайте с лайк. Направете нещо реално. Обадете се. Свържете се. Помогнете. Защото понякога най-важното нещо, което можем да предложим, е просто да бъдем там. И да слушаме.
