Разходките из центъра на София на места приличат повече на ходене по минно поле, отколкото на културно преживяване. С всяка следваща крачка попадаш на нова клопка – занаятчийски „арт“ магазинчета, в които всичко е преценено така, че да те накара да си тръгнеш без покупка. Кафетата са за премиум публика, а ако влезеш в някоя бирария, рискуваш да се окаже, че бирата е по-скъпа от вечерята.

Всички тези места са добре подредени, с безупречен интериор и персонал, който изглежда така, сякаш е току-що пристигнал от кастинг за филм. Само дето някак си забравят да споменат цените. В резултат, след два часа „културен“ престой в центъра, човек се прибира с усещането, че е бил на обир, а не на разходка.

Може да звучи като стар тарикат, но понякога си мисля, че най-добрите места за хапване и пийване са именно тези, които приличат на място, където редовните клиенти се познават по име. Те не харчат пари за реклама, не се опитват да те впечатлят с „артистичен“ интериор и в крайна сметка не те оставят с усещането, че си изхарчил половин заплата за нищо.

Не, не става дума за някакъв снобски бунт срещу модерните заведения. Просто в момента, в който центърът на града започне да прилича на търговски център с кафенета, губи смисъла си. Истинската атмосфера се намира на местата, където не се усещаш като клиент, а като част от квартала.

Може би някой ден пак ще мога да се разхождам из центъра без да се чувствам така, сякаш съм влязъл в туристически капан. Дотогава ще си държа парите и ще обикалям малките улички, където хората все още познават съседите си.