Преди години минавах покрай един строеж на луксозна кооперация в Пловдив. Сградата беше още в начален етап, но си личеше, че ще излезе нещо масивно, с претенции и високи цени. Помислих си колко е лесно да сложиш скъпи плочки и да вземеш двойно пари. Колкото по-лъскаво, толкова по-лесно за продажба.

Мина време. Преди време пак минах оттам. Строежът стоеше замръзнал, с ръждясали арматури и напукан бетон. Оказа се, че инвеститорът е фалирал, а сградата е обречена да гние. Точно тогава си дадох сметка, че луксът без стабилна основа е евтин декор. Че лъскавото и скъпото не е гаранция за качество и смисъл.

После си спомних за стария ми касетофон „Грюндиг“, който баща ми беше донесъл от Германия. Здрав, прост и надежден. С времето касетите му изчезнаха, а лентата се оплете, но той все още работи, макар и без касети. Нещо, което струваше малко пари, но е издържало десетилетия. Срещу лъскавите, но крехки китайски боклуци, които се развалят за месеци.

Това ме наведе на мисълта, че истинската стойност рядко идва от външния блясък. Че често простото, но добре направено, е далеч по-надеждно и смислено от скъпите, но кухи неща. В един свят, обсебен от показност и мода, да избереш простотата е не само икономически разумно, а и морално по-чисто.

А аз се сетих и за едно евтино кафе в центъра на града. Няма лъскави маси, няма баристи с хипстърски бради, няма „латте арт“. Само силно, черно кафе и мръсна чинийка. Но там винаги е пълно с хора, които искат просто да изпият едно кафе и да си говорят. Без претенции, без фанфари.

Простотата е избор. Тя е начин да кажеш „не“ на излишното и да се фокусираш върху същественото. Тя е да предпочетеш здрав чук пред лъскава, но безполезна джаджа. Тя е да не се впечатляваш от фалшивия блясък, а да търсиш истинската стойност. И понякога тя е доста по-скъпа, отколкото изглежда.