Делото на освободителите
Българската история, като всяка друга национална история, е интерпретирана по начин, който да ни кара да се чувстваме “велики”. Битките, геройствата, владенията – всичко е представено като една приказка за добрите и лошите, в която естествено ние сме тези, на чиято страна би трябвало да застане човек. Но ако погледнем отвъд изкуствения патриотизъм, ще разберем, че единици са били тези, които са имали смелостта да се противопоставят на режима и да се борят за свободата на народа.
Естествено засягам дългият и мрачно описан в българските учебници по история, период на Турското робство. Който е наричан сега “владичество”, а в някои учебници дори се споменава само за присъствие. Ако погледнем реално и безпристрастно към събитията от миналото, мога да се съглася, че периодът може да се категоризира с “владичество”, ако терминът “робство” не е достатъчно прецизен, но “присъствие” със сигурност няма как да бъде.
На лице са няколко логични факти, които са дали основание на историците и изследователите да интерпретират целия 500-годишен период, като системно насилствено, издевателстване върху българското население. Трудно мога да се съглася с тях, когато говорим особено за последните години. Но нека започнем от самото начало.
Възползвайки се от неразбирателствата на българските владетели, отслабената и разпокъсана държава, турските войски, устремени към покоряване на нови земи и народи, превземат и българската средновековна държава. Това, което се случва след това не се различава по нищо от практиката на всяка една силна държава, желаеща да покори и асимилира местното население. Пропъждане или избиване на царете и на интелигенцията. Насилие и грабежи.
Ако погледнем и по-напред и по-назад в световната история, ще си дадем сметка, че всяка една велика сила е процедирала по този начин. Английските заселници в САЩ са отнели земята от местните индианци, като в днешно време съществува една миниатюрна частица от земята, обособена като резервати, където се спазват техните традиции, обичай и се съхраняват свещените им места.
И така османците, подобно на “модерния” начин на покоряване на един народ, са започнали да действат с насилие. Но е съществувал съществен проблем – религията. Тя се е различавала от тази, на властващата сила. По примера на император Константин, който принудително въвел християнството, за да ограничи разногласията на племената. А също и това е било тактика, чрез която да обедини хората и да заздрави властта си. В учебниците по история този подход се категоризира като “гениалност”, но когато говорим да помюсюлманчването на българите, вече анализът на събитията има отрицателен знак.
Продължаваме нататък в развитие на българо-турските взаимоотношения, по време на пет-вековното владичество, и стигаме до момента, в който управниците са разбрали, че българите трудно ще се откажат от вярата си. Можем спокойно да направим това заключение, след като в първите векове са строели подземни християнски храмове. Тогава религията, чрез патриарсите, се преобразува за пореден път като политически инструмент, чрез който са контролирали и ощетявали с по-високи данъци, всички, изповядващи християнството.
Еничарите, за които толкова се пише по историческите статии, наистина са били откъснати насилствено момчета, които са приемали исляма и са обучавани, за да се превърнат в една от най-жестоките армии, с които е разполагала османската империя. Смисълът на тези действия от страна на поробителите ни се крие в правилата им, че в армията им не може да се включи “неверник”. А нужда от войници винаги е имало. Да, зловещ и безсърдечен акт, но практикуван почти от всяка една държава в непрекъснати войни по това време.
Толкова обсъждания десятък е нещо, което винаги е пробуждало смях у мен. Само ако направим аналогия с плоския данък, с който облагаме доходите си в момента, който е 10% от приходите ни, трябва да ни стане ясно, че твърденията, че са били жестоки – са неоснователни.
Още един факт за статута на българите опровергава робовладелчеството, каквото е представяна в учебниците. А именно, че значителна част от българите са били търговци и така наречени “чорбаджии”, които са се ползвали с уважение и положение дори и сред турците.
Всички тези аргументи доказват, че българското население е било подложено на терор, но той не е различавал съществено от методите, които са прилагали повечето силни страни и империи, в целта си да асимилират дадено население и територия. С течение на времето българите са съществували в синхрон с обикновените турци, а и двете групи са се страхували от властта и законите на султана. Разбира се, християните са били подлагани на повече наказания, но предвид културата и традициите, както и законите, можем да разберем защо. В същото време не можем да не отбележим, че чернокожото население в Щатите, тотално е било подтиснато без право на какъвто и да било личен живот, поне в началото.
Революционерите, за които сме учили, са били много малки групи, които трудно са убеждавали останалите хора да се включат в борбата, защото на първо място тях ги е било страх, а и е имало много, които са били доволни от живота си. Ето защо в писмата и фейлетоните си Христо Ботев ясно показва, че борбата му е насочена и към чорбаджиите, които според него, предават българския народ.
И въпреки това, делото на тези българи е достойно за уважение. Борбата им за свободата на България е била неравнопоставена, но сърцата и самоотвержена. Поклон пред делото и паметта им!