Парите бяха винаги проблем, но в онези години се усещаха по-малко. Сега, когато гледам към сметките си и към онова, което получавам за труда си, усещам, че времето ми струва повече от всичко. Преди това не го мислех – беше даденост. Работех, плащах, живеех. Времето просто си минаваше, без да го отмервам. Днес всяка минута има цена, а понякога тази цена изглежда непосилна.

Колкото и да се опитвам да организирам деня си, все ми се струва, че нещо изпускам. Има толкова задачи, толкова ангажименти, толкова хора, които искат част от времето ти. И накрая остава усещането, че си се раздал на всички, но не и на себе си. Помня, че като студент имах часове наред свободно време. Четях книги, които исках, пишех истории, които ме вълнуваха. Сега, когато отворя книга, усещам как очите ми се затварят. Не от умора, а от чувството, че има нещо по-важно, което трябва да свърша.

Истинският лукс днес не е да имаш скъпа кола или нова дреха. Истинският лукс е да имаш време за себе си – да седнеш на терасата с чаша кафе и просто да гледаш хората, без да мислиш за задачи, без да броиш евро. Да се срещнеш с приятели, не защото трябва, а защото искаш. Да си позволиш един ден без планове, без цели, без притеснения.

Но колко често си го позволяваме? Все по-рядко. Постоянно сме в движение, в състезание с времето, което никога няма да спечелим. И в това състезание губим най-ценното – самия живот.

Истината е, че времето не може да се купи. Може да се спести, може да се управлява, но не и да се купи. И колкото по-рано осъзнаем това, толкова по-добре за нас.