Преди седмица имах нужда от часовник. Не, не заради точността на времето, макар че телефонът ми отдавна не ми върши тази работа – батерията му е като паметта на бивша приятелка: избирателно се сеща кога да изгасне. Истината е, че часовникът ми трябваше като социален аксесоар. Да не изглеждам като човек, който е пристигнал на срещата през задния вход и е позабравил да се изтупа.

Започнах да ровя. Не по търсачки, а по познати. Часовникът за мен не е просто механизъм. Това е и статут, и настроение, и понякога – доста солидна инвестиция. Питаш дали е нужно. И да, и не. Нужно е, ако искаш да изглеждаш адекватен в определени ситуации. Излишно е, ако живееш в изолация или си се отказал от амбиции.

След няколко разговора, се натъкнах на един швейцарец. Е, не самия часовник, а човек, който ги продава. Предложи ми няколко варианта – от класически до модерни. Погледнах ги, пипнах ги, усетих тежестта им на китката си. И веднага разбрах: това е сметка.

Не, не говоря за парите. Говоря за това какво казваш на света, когато сложиш такъв часовник на ръката си. Казваш: „Аз имам пари за нещо повече от хляб и ток. Аз имам пари за излишък. За удоволствие.“ И това, разбира се, не е лъжа. Но е и половината истина. Другата половина е, че за да имаш пари за часовник, трябва да си ги спестил от друго. От почивка, от ремонт на колата, от нова техника.

Избираш си приоритет. И часовникът е просто визуалното доказателство за този избор. Аз все още се чудя дали да го направя. Дали да покажа на света, че съм човек, който може да си позволи да похарчи пари за нещо, което не е жизненоважно. Защото, ако трябва да съм честен, в този момент ми е по-важно да си платя наема.

В крайна сметка, часовникът е просто часовник. Но решението да го купиш е много повече от това. То е компромис, избор, позиция.